Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Най–после намерих истинска свобода!

Най–после намерих истинска свобода!

„Никой не ви иска — каза с насмешка един офицер. — Ще останете тук.“ Как ние, трудолюбиво и миролюбиво руско семейство, се озовахме в плен в Северна Корея през 1950 г., около пет години след края на Втората световна война?

СПОРЕД документите ми съм родена през 1924 г. Родното ми място е вероятно село Шмаковка, в най–източната част на Русия, близо до границата с Китай.

Село Шмаковка (Приморски край) в най–източната част на Русия, където съм родена

Един ден баща ми и по–големите ми братя бяха отвлечени от разбойници и майка ми повече никога не ги видя. Тя остана сама в къща, пълна с малки деца, които едва изхранваше. Един съсед предложи да заведе нас, по–малките деца, в руско православно сиропиталище и да каже, че сме изоставени от майка си.

Майка ми се съгласила с този план, тъй като в противен случай малките ѝ деца, включително и аз, вероятно сме щели да умрем от глад. Сега, когато съм на повече от 80 години, съм благодарна, че майка ни ни е изпратила в сиропиталище. Това вероятно е спасило живота ни. Въпреки всичко случилото се все още ме натъжава.

С Иван на сватбата ни, 1941 г.

През 1941 г. се преместих в Корея, където се омъжих за един мил руснак на име Иван. Дъщеря ни Оля се роди в Сеул през 1942 г. Синът ни Коля се роди там през 1945 г., а брат му Жора — през 1948 г. Мъжът ми работеше в семейния ни магазин, а аз работех като шивачка. Тъй като Сеул беше окупиран от японците, децата ни научиха японски, въпреки че у дома говорехме на руски. До 1950 г. в Сеул живееха в мир руснаци, американци и корейци. Много от тях пазаруваха редовно в нашия магазин.

В плен в Северна Корея

Неочаквано през 1950 г. всичко се промени. Севернокорейски войски превзеха Сеул. Не можехме да избягаме и бяхме арестувани заедно с други чужденци. В продължение на три години и половина заедно с британски, руски, американски и френски военнопленници бяхме премествани на различни места в цяла Северна Корея. Подслонявахме се където можем и се опитвахме да избегнем бомбардировките.

Понякога живеехме в къщи с отопление и получавахме достатъчно храна. Но обикновено ядяхме само просо и спяхме в студени, изоставени сгради. Мнозина от нашата група умряха поради недохранването и лошите условия. Много се измъчвах, когато децата ми страдаха. Веднъж зимата настъпи сравнително рано. Спомням си как цяла нощ седях край огъня и нагрявах камъни, които слагах под постелките на децата.

Когато времето стана по–топло, някои корейски селяни ни научиха да различаваме кои диви растения стават за храна и ние събирахме див лук, листа, малини, грозде и гъби. Селяните не изпитваха омраза към нас, а единствено ни съжаляваха поради трудното ни положение. Научих се да ловя жаби като допълнение към оскъдното ни меню. Сърцето ми се късаше, когато децата ми плачеха за жаби.

Един октомври ни наредиха да тръгнем за Манпхо. Казаха ни, че ще бъдат осигурени волски коли за болните и за малките деца. Оля и баща ѝ потеглиха с групата пеш. По–малките ѝ братя и аз нетърпеливо чакахме в продължение на дни колите да пристигнат. Най–накрая те дойдоха.

Болните бяха натоварени един върху друг като чували с картофи. Гледката беше ужасяваща! С малкия Жора на гърба си се опитвах да сложа Коля в един ъгъл на колата, но той избухна в сълзи, умолявайки ме: „Мамо, мамо, искам да вървя с тебе! Не ме оставяй!“

Стиснал здраво полата ми с малката си ръчичка, Коля потичваше зад мене, за да не изостане. Много пленници бяха застреляни по време на този ужасен поход, продължил дни наред. Ята гарвани се събираха и ядяха от труповете, останали зад нас. Най–накрая бяхме отново с мъжа ми и Оля. Плачехме и се прегръщахме. През тази нощ останах будна и нагрявах камъни край огъня. Тъй като отново ги поставях под всичките си деца, се чувствах спокойна.

През 1953 г. край 38–ия паралел, който разделя Северна и Южна Корея, животът ни стана малко по–лесен. Получихме чисти униформи, обувки, хляб и дори сладкиши. Не след дълго британците бяха освободени, а след това и французите. Но ние не бяхме граждани на никоя страна. Когато и последните пленници си тръгнаха, останахме сами. Бяхме толкова отчаяни, че плачехме и нямахме желание да се храним. Именно тогава корейският офицер изрече нараняващите думи, които цитирах в началото.

Нов живот в САЩ

За наша изненада не след дълго ни отведоха през демилитаризираната зона в Южна Корея. Бяхме разпитани от американски военни, след което ни беше позволено да емигрираме в САЩ. Пътувахме с кораб до Сан Франциско (Калифорния), където получихме помощ от благотворителна организация. По–късно се преместихме във Вирджиния и някои познати бяха така добри да ни помогнат да си стъпим на краката. Накрая се установихме в Мериленд, където започнахме нов живот.

Със съпруга ми и две от децата ни, 1954 г.

Правеха ни впечатление обикновени неща, като например прахосмукачката. Тъй като бяхме емигранти в нова страна, работехме усилено дълги часове. Много се натъжавах, когато виждах как някои, които се справяха добре в новите условия, се възползваха от новодошлите. Скоро след пристигането ни срещнахме един руски православен свещеник, който каза: „Сега сте на благословена земя. Ако искате да преуспеете, избягвайте сънародниците си.“ Бях шокирана и объркана. Нима не трябваше да си помагаме един на друг?

През 1970 г. мъж на име Бърни Батълмън, Свидетел на Йехова, ни посети, за да разговаря с нас за Библията. Той беше твърд и прям човек като нас. Говорехме дълги часове. Тъй като бях израснала в православно сиропиталище, знаех наизуст църковните учения. Но никога не бях имала Библия! Бърни ни донесе една и каза: „Давам ви тази Библия, защото ви обичам.“ Също така ни запозна с Бен, рускоговорещ Свидетел на Йехова от Беларус.

Бен и съпругата му любезно отговориха на въпросите ми, като използваха Библията. Но аз бях сигурна, че Свидетелите са изопачили Свещеното писание. Бях възмутена, когато прочетох в техните издания, че Мария е имала други деца освен Исус, докато църквата учеше обратното.

Обадих се на една приятелка полякиня и я помолих да види в своята полска Библия какво се казва в Матей 13:55, 56. Когато ми прочете стиховете, бях шокирана от факта, че Исус наистина е имал по–малки братя! Приятелката ми се обади на своя позната, която работеше в библиотеката на Конгреса във Вашингтон, и тя провери тези стихове в библейските преводи на разположение там. След това каза, че във всички тях пише същото нещо — Исус е имал братя и сестри!

Задавах и много други въпроси. Защо умират деца? Защо държавите воюват? Защо хората не се разбират помежду си, дори когато говорят един и същ език? Отговорите, които получих от Библията, докоснаха сърцето ми. Разбрах, че Бог не иска да страдаме. Изпитах огромна радост, когато научих, че отново ще видя скъпи за мене хора, които загинаха по време на различни военни конфликти. Постепенно Йехова стана реална личност за мене.

Един ден стоях пред иконите си и се молех на Бога да помогне на сина ми, който наскоро се беше върнал от войната във Виетнам и страдаше емоционално. Изведнъж осъзнах, че трябва да отправям молитвите си не към икони, а към живия Бог, Йехова. Скъсах иконите и видях, че те не са нищо повече от лъскава хартия. Бях ги купила в църквата, но през този ден се освободих от тях.

Не беше лесно да прекратя връзката си с църквата, в която бях израснала. Но вече ценях библейските учения повече от всичко друго. Една година по–късно заедно с дъщеря ми и съпруга ми посетихме руския православен свещеник. Бях си записала в тефтерче библейски въпроси и стихове към тях. Докато четях на глас библейските стихове, свещеникът, клатейки глава, каза: „Ти си заблудена.“ Той ни каза повече да не се появяваме пред очите му.

Тази случка оказа силно влияние на нашата умна и любознателна дъщеря Оля. Тя също започна да изучава старателно Библията и да посещава събранията на Свидетелите на Йехова заедно с мене. През 1972 г. се покръстих, а Оля се покръсти на следващата година.

Нашият семеен девиз

В градината на къщата ми в Мериленд (САЩ), около 1990 г.

Семейството ни живееше според девиза „Съсредоточавай се върху настоящето, не мисли за миналото“. Затова не се колебаехме да направим нещо ново, ако бяхме убедени, че е правилно. Когато с дъщеря ми развихме близки взаимоотношения с Бога, в нас се породи силно желание да посещаваме хората в домовете им и да споделяме с тях онова, което сме научили. Трябва да призная, че поради моя прям и твърд характер се налагаше другите да се намесват и да изглаждат нещата. Но след време се научих да разговарям с хора от всякаква националност и произход, които подобно на мене се стремяха към по–добър живот.

През годините с дъщеря ми си бяхме казвали, че ако Желязната завеса някога падне, ще отидем в Русия, за да помагаме на хората като нас да научат за Бога. Когато през 1990 г. това стана, Оля изпълни тази мечта и за двете ни. Тя се премести в Русия и 14 години служеше там като целодневна проповедничка. Оля изучаваше Библията с много хора и имаше възможността да помага в превеждането на библейска литература от английски на руски в клона на Свидетелите на Йехова в Русия.

Сега съм прикована на легло и децата ми правят всичко по силите си да се чувствам добре, доколкото е възможно. Благодарна съм на Бога, че след дълги години страдания намерих по–добър живот. Убедих се от личен опит в истинността на псалма, записан от пастира Давид: „[Бог] ме води на места за почивка, където има изобилни води. Той освежава душата ми. Води ме в пътеките на праведността заради своето име.“ (Псалм 23:2, 3) *

^ абз. 29 Мария Килин почина на 1 март 2010 г., докато този биографичен разказ беше подготвян за печат.