РОДЕН съм през март 1930 г. в семейство на верни служители на Йехова в село Намкумба, близо до град Лилонгве (Малави). През 1942 г. се отдадох на Бога и се покръстих в една от нашите живописни реки. През следващите 70 години се стараех да правя това, което апостол Павел насърчил Тимотей — ‘да проповядвам словото с чувство за неотложност в благоприятно време и във време на трудности’. (2 Тим. 4:2)

Първото посещение на Нейтън Нор и Милтън Хеншел в Малави в началото на 1948 г. събуди в мене желание да служа на Йехова целодневно. С топли чувства си спомням насърчителните доклади, които изнесоха тези представители на световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Около 6000 души се бяхме събрали в калното поле и слушахме внимателно речта на брат Нор „Вечният Владетел на всички народи“.

Когато се запознах с Лидаси, мила сестра, която също беше израснала в семейство на Свидетели на Йехова, разбрах, че и тя има за цел да участва в целодневната служба. През 1950 г. се оженихме и през 1953 г. вече имахме две деца. Въпреки че трябваше да се грижим за тях, решихме, че е възможно аз да започна редовна пионерска служба. Две години по–късно получих покана да служа като специален пионер.

Скоро след това бях назначен да посещавам сборовете като окръжен надзорник. Благодарение на голямата подкрепа на Лидаси успявах да се грижа в материално и духовно отношение за семейството си и в същото време да изпълнявам службата си. * Но силно желаехме и двамата да бъдем целодневни служители. С внимателно планиране и помощта на децата Лидаси започна целодневна служба през 1960 г.

През това благоприятно време се радвахме да служим на своите братя и сестри в различните сборове. Назначенията ни се простираха от красивите планински възвишения на Муландже на юг до спокойното крайбрежие на езеро Малави, което беше по протежение на почти цялата източна граница. Видяхме колко бързо нарасна броят на вестителите и сборовете в окръзите, в които служихме.

През 1962 г. присъствахме на Областния конгрес „Смели проповедници“. Като се замисля,  подобни духовни събития бяха точно това, от което всички ние в Малави се нуждаехме, за да се подготвим за предстоящите трудности. Следващата година брат Хеншел отново посети Малави и около 10 000 души се събраха на специален конгрес, проведен в покрайнините на град Блантайър. Този насърчителен конгрес ни зареди с допълнителни сили за бъдещите изпитания.

През 1964 г. Свидетелите се сблъскаха с жестоки изпитания поради отказа си да участват в политически дейности. В резултат на преследването над 100 Зали на Царството и над 1000 домове на братя бяха унищожени. Ние обаче продължихме пътуващата си служба, докато през 1967 г. правителството на Малави не забрани Свидетелите. Имотът на клона в Блантайър беше иззет, мисионерите бяха депортирани и много от местните Свидетели, включително и ние с Лидаси, бяха хвърлени в затвора. След като ни освободиха, продължихме пътуващата си служба по–дискретно.

Един октомврийски ден през 1972 г. около сто членове на военното политическо движение, известно като Младежкия съюз на Малави, се бяха насочили към дома ни. Но един от тях изтича напред и ми каза да се скрия, защото искаха да ме убият. Казах на жена си и децата да се скрият в банановите дървета наблизо. Тогава побягнах и се изкачих на едно голямо мангово дърво. Оттам гледах как унищожават къщата ни и всичките ни притежания.

Тъй като преследването в Малави се засилваше, хиляди от нас избягаха от страната. Със семейството ми останахме в бежански лагер в западен Мозамбик до юни 1974 г. По това време с Лидаси бяхме помолени да служим като специални пионери в Домуей (Мозамбик), близо до границата с Малави. Продължихме в тази служба до 1975 г., когато Мозамбик спечели независимостта си от Португалия. Тогава заедно с други Свидетели бяхме принудени да се върнем в Малави и при противниците си, които бяхме напуснали.

Когато пристигнахме в Малави, бях назначен да посещавам сборовете в столицата Лилонгве. Въпреки преследването и всички трудности сборовете в окръзите, в които служехме, се увеличаваха.

Веднъж бяхме в едно село, където се провеждаше политическо събрание. Някои от поддръжниците на партията разбраха, че сме Свидетели на Йехова, и ни накараха да седнем между членовете на политическото младежко движение, познато като Младите пионери на Малави. Усърдно се молихме на Йехова за  помощ и ръководство в тази опасна ситуация. Когато събранието свърши, започнаха да ни бият. Една възрастна жена бързо дойде и извика: „Моля ви, оставете ги! Този мъж е син на брат ми. Пуснете го да си върви!“ Председателстващият на събранието каза: „Нека си вървят!“ Не знаехме защо тази жена направи това, тъй като не ни беше роднина. Бяхме уверени, че Йехова е чул молитвата ни.

През 1981 г. бяхме хванати отново от някои членове на Младите пионери на Малави. Те ни взеха велосипедите, багажа, кашоните с книгите и архива на окръга. Успяхме да избягаме в дома на един старейшина и потърсихме помощта на Йехова в молитва. Притеснявахме се, защото сега те имаха цялата информация. Когато започнали да разглеждат архива, те видели писма, адресирани до мене от различни точки на Малави, и се изплашили, мислейки, че съм правителствен служител. Затова веднага върнали на местните старейшини всички документи така, както ги бяха намерили.

При друг случай трябваше да прекосим една река с лодка. Собственикът на лодката беше политически водач на областта и реши да провери всички пътници за политически партийни карти. Точно преди да стигне до нас, той попадна на крадец, когото полицията издирваше. Това причини суматоха, с което проверката за партийни карти приключи. Отново усетихме любещата подкрепа на Йехова.

През февруари 1984 г. отивах до Лилонгве да занеса сведения за клона в Замбия. По пътя един полицай ме спря и провери чантата ми. Той намери библейска литература, затова ме отведе в управлението и започна да ме бие. После ме завърза и ме хвърли в килия със затворници, обвинени за кражба.

На следващия ден началникът на полицията ме заведе в една стая, където написа следното върху един документ: „Аз, Трофим Нсомба, преставам да съм Свидетел на Йехова, за да бъда освободен.“ Тогава казах: „Готов съм не само да лежа в затвора, но дори и да умра. Оставам Свидетел на Йехова.“ Отказах да подпиша документа. Началникът побесня и удари толкова силно по бюрото, че един полицай от другата стая изтича да види какво става. Началникът му каза: „Този мъж отказва да се подпише, че ще спре да проповядва. Тогава нека подпише, че е Свидетел на Йехова, а ние ще го изпратим в затвора в Лилонгве.“ През цялото това време скъпата ми съпруга се притесняваше какво ли се случва с мене. Четири дни по–късно някои братя успяха да ѝ кажат къде се намирам.

В полицията в Лилонгве се отнесоха по–мило към мене. Началникът каза: „Ето ти чиния  ориз, защото си затворен заради Божието Слово. Другите са тук, защото са крадци.“ Тогава ме изпрати в затвора в Качере, където лежах пет месеца.

Директорът там се радваше, че съм дошъл, и искаше да бъда „пастор“ на затвора. Той отстрани предишния пастор, като му каза: „Повече не искам да учиш другите на Божието Слово, тъй като си в затвора, защото крадеш от своята църква!“ Така получих задачата да преподавам Библията всяка седмица на събранията, организирани за затворниците.

По–късно положението се влоши. Служителите на затвора ме разпитаха колко са Свидетелите в Малави. След като не получиха отговора, който очакваха, ме биха, докато не изгубих съзнание. Друг път искаха да знаят къде се намира централата ни. Казах им: „Това е лесен въпрос, ще ви кажа.“ Полицаите се зарадваха и включиха касетофона да записва. Обясних, че централата на Свидетелите на Йехова е описана в Библията. Учудени, те ме попитаха: „Къде в Библията?“

Отговорих: „В Исаия 43:12.“ Тогава намериха този стих и го прочетоха внимателно: „Вие сте ми свидетели — казва Йехова, — че аз съм Бог.“ След като го прочетоха три пъти, ме попитаха: „Как е възможно централата на Свидетелите на Йехова да е тук в Библията, а не в Америка?“ Казах им: „Свидетелите на Йехова в Америка също смятат, че този стих е описание на централата им.“ Тъй като не получиха информацията, която искаха, ме прехвърлиха в затвора в Дзалека, на север от Лилонгве.

През юли 1984 г. се присъединих към 81 Свидетели в затвора в Дзалека. Той беше толкова претъпкан, че 300 затворници трябваше да спят на пода плътно един до друг. Ние, Свидетелите, постепенно се отделихме на малки групички и всеки ден обсъждахме по един стих по предложение на някой от нас. По този начин много се насърчавахме.

Тогава директорът ни отдели от другите затворници. Един пазач тайно ни каза: „Правителството не ви мрази. Държим ви в затвора поради две причини. Първо, защото правителството се страхува, че ще бъдете убити от Младите пионери, и второ, тъй като проповядвате за предстояща война, правителството се притеснява войниците му да не избягат по време на тази война.“

През октомври 1984 г. всички ние трябваше да се явим пред съда. Всеки получи двегодишна присъда. Както преди, бяхме хвърлени при онези, които не бяха Свидетели. Директорът на затвора обаче съобщи пред всички: „Свидетелите на Йехова не пушат. Затова, пазачи, не ги закачайте, като им искате цигари, и не ги пращайте да ви носят жар да си палите цигарите. Те са Божии хора! На всички Свидетели  на Йехова трябва да се дава храна два пъти на ден, защото те не са тук заради престъпление, а заради вярата в Библията.“

Имахме и друга полза от добрата репутация, която си бяхме създали. Когато беше тъмно или валеше, на затворниците не им беше разрешено да излизат навън. Но на нас ни беше позволено да напускаме сградата, когато пожелаем. Служителите на затвора знаеха, че няма да се опитаме да избягаме. Веднъж трябваше да работим на полето и един от пазачите, който ни охраняваше, се разболя. Тогава го върнахме обратно в затвора, за да получи медицинска помощ. Беше ясно, че могат да ни имат доверие. Така че заради доброто си поведение бяхме благословени да видим как името на Йехова е прославяно от устата на пазачите. (1 Пет. 2:12) *

На 11 май 1985 г. бях освободен от затвора в Дзалека. Колко се радвах отново да съм с моето семейство! Благодарихме на Йехова, че ни помогна да запазим неопетнеността си по време на големи трудности. Относно този период изпитваме същите чувства като апостол Павел, когато писал: „Братя, искаме да знаете за премеждието, което ни сполетя ..., така че не бяхме сигурни дори за живота си. Всъщност дори усещахме вътре в себе си, че вече сме получили смъртна присъда. Това беше така, за да не разчитаме на себе си, а на Бога, който възкресява мъртвите. Той ни избави от тази смъртна опасност.“ (2 Кор. 1:8–10)

Наистина понякога изглеждаше, че няма да оцелеем. Но винаги молехме Йехова за смелост, мъдрост и смирение, за да можем да продължим да прославяме великото му име.

Йехова благославяше службата ни и в благоприятно време, и във време на трудности. Колко се вълнуваме днес, като виждаме красивите сгради на клона в Лилонгве, завършен през 2000 г., както и повече от 1000 нови Зали на Царството в Малави! С Лидаси се чувстваме укрепени благодарение на тези благословии от Йехова, за които преди можехме само да мечтаем. *