Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Александър VI — папата, когото Рим няма да забрави

Александър VI — папата, когото Рим няма да забрави

Александър VI — папата, когото Рим няма да забрави

„ОТ ГЛЕДНА точка на католическата църква няма достатъчно остри думи, с които да бъде порицан Александър VI.“ („История на папите от края на средните векове“) „Неговият личен живот е напълно неизвиним ... Трябва да признаем, че този понтификат не носи чест на църквата. Макар че съвременниците на Борджите били свикнали с подобни зрелища, те наблюдавали престъпленията им с неизразим ужас, ехото от които повече от четири века по–късно все още не е заглъхнало напълно.“ — „Църквата и Ренесансът (1449–1517)“.

Защо в уважавани исторически трудове за римокатолическата църква се представят такива остри изказвания относно един папа и неговото семейство? Какво направили тези хора, за да заслужат такава критика? Една изложба, организирана в Рим (от октомври 2002 г. до февруари 2003 г.) под надслов „Борджите — изкуството на властта“, предостави възможност за размисъл върху прерогативите, за които претендирало папството, и по–специално за начина, по който те били използвани от Родриго Борджа, или Александър VI (папа от 1492 до 1503 г.).

Издигане на власт

Роден през 1431 г., Родриго Борджа произхождал от известен род в Хатива, кралство Арагон (сега в Испания). Неговият чичо Алфонсо де Борджа, епископ на Валенсия, ръководел обучението на своя племенник и се погрижил още като младеж Родриго да има църковни бенефиции (църковни служби с определен доход). На 18 години, под закрилата на Алфонсо, вече кардинал, Родриго се преместил да живее в Италия, където изучавал право. Когато Алфонсо станал папа Калисто ІІІ, той назначил Родриго и един друг свой племенник за кардинали. Пере Луис Борджа получил управлението на различни градове. Скоро Родриго бил назначен за втори съветник на църквата, пост, който заемал при управлението на различни папи и който му позволил да си осигури много доходни бенефиции, да натрупа баснословно богатство, да упражнява огромна власт и да живее в разкош като принц.

Родриго бил интелигентен, също красноречив оратор, покровител на изкуствата, способен да постига своите цели. Той обаче имал множество незаконни връзки, като станал баща на четири деца от пожизнената си метреса и на деца от други жени. Въпреки че бил порицан от папа Пий ІІ за своята склонност към „най–разпуснати“ развлечения и „разюздани удоволствия“, Родриго не променил своите пътища.

След смъртта на папа Инокентий VIII през 1492 г., кардиналите от църквата се събрали, за да изберат приемник. Не подлежи на обсъждане, че Родриго Борджа с блестящи предложения и отявлен цинизъм купил достатъчно от гласовете на другите кардинали, за да бъде провъзгласен от конклава за папа Александър VI. С какво платил? С църковни санове, дворци, замъци, градове, абатства и епархии с огромни приходи. Можеш да си представиш защо един църковен историк нарекъл управлението на Александър VI „дни на позор и интриги за католическата църква“.

Не по–добър от светските принцове

По силата на духовната си власт като глава на Църквата, Александър VI разрешил разногласията между Испания и Португалия за новооткритите територии в Америка. Неговата светска власт го направила глава на Папската държава с територии в централна Италия и в много отношения той ръководел кралството си като всеки друг владетел от времето на Ренесанса. Управлението на Александър VI, подобно на това на папите преди и след него, било белязано от продажност, непотизъм и от не един подозрителен смъртен случай.

През тези размирни времена съперничещи си сили претендирали за териториите на Италия и папата не останал пасивен наблюдател. Политическите маневри и съюзи, които правел и прекратявал, били замислени да увеличат до краен предел властта му, да придвижат напред кариерата на неговите деца и да издигнат рода на Борджите над всички други. Синът му Хуан, женен за братовчедката на краля на Кастилия, получил титлата херцог на Гандия (в Испания). Друг негов син, Джофре, бил женен за внучката на краля на Неапол.

Когато папата се нуждаел от съюзник, за да укрепи връзките си с Франция, той разтрогнал годежа на тринайсетгодишната си дъщеря Лукреция Борджа с един арагонски благородник и вместо това я дал на един родственик на херцога на Милано. Когато този брак престанал да бъде политически изгоден, бил намерен претекст за неговото отменяне и Лукреция се омъжила за Алфонсо Арагонски от съперничеща династия. Междувременно амбициозният и безмилостен брат на Лукреция, Чезаре Борджа, уредил съюз с краля на Франция Луи ХІІ и така бракът на сестра му с арагонец станал неудобен. Какво било решението? Според един източник Алфонсо — нейният злочест съпруг — „бил ранен от четирима „убийци“ по стълбите на базиликата „Св. Петър“. После, докато се възстановявал, бил удушен от служител на Чезаре“. В желанието си за нови стратегически съюзи папата уредил трети брак за вече 21–годишната Лукреция със сина на могъщия херцог на Ферара.

Кариерата на Чезаре е описана като „разказ за безскрупулност, обагрена в кръв“. Макар че баща му го назначил за кардинал на седемнайсетгодишна възраст, Чезаре бил по–подходящ за война, отколкото за църковни въпроси, бидейки изключително лукав, амбициозен и корумпиран. След като се отказал от църковна служба, той се оженил за една френска принцеса и така се сдобил с херцогство Валентиноа. След това с подкрепата на френски войски той започнал кампания на обсади и убийства, за да поеме контрол над северна Италия.

За да осигури френската военна подкрепа, нужна за по–нататъшните планове на Чезаре, папата се отнесъл снизходително към удобния, но скандален развод на краля на Франция Луи ХІІ, който му дал възможност да се ожени за Ан Бретанска и да присъедини нейното херцогство към кралството си. Всъщност папата — както се казва в един справочник — „пожертвал престижа на църквата и строгите принципи, за да придобие светски изгоди за членовете на семейството си“.

Критика на папските изстъпления

Изстъпленията на Борджите им създали врагове и довели до критика. Папата обикновено пренебрегвал своите критици, но един, който не можел да бъде пренебрегнат, бил Джироламо Савонарола. Той бил монах доминиканец, пламенен проповедник и политически водач на Флоренция. Осъждайки слабостите на папския съд, личността и политиката на папата, призовал за смяна на папата и за реформи в Църквата. Савонарола обявил на всеослушание: „Църковни водачи, ... нощем отивате при държанки, а сутрин при своите тайнства.“ По–късно той казал: „[Тези водачи] имат лице на блудница и тяхната репутация е в ущърб на Църквата. Казвам ви, те не изповядват християнската вяра.“

Като се опитал да купи мълчанието му, папата предложил на Савонарола кардиналски сан, който той отхвърлил. Независимо дали до гибелта му довела насочената му срещу папата политика, или неговото проповядване, накрая Савонарола бил отлъчен от Църквата, арестуван, изтезаван, за да направи самопризнания, и след това обесен и изгорен на клада.

Сериозни въпроси

Тези исторически събития пораждат важни въпроси. С какво биха могли да се обяснят такива интриги и поведение на един папа? Какво е мнението на историците за това? Има различни линии на разсъждение.

Мнозина смятат, че личността на Александър VI трябва да бъде разглеждана от гледна точка на времето, в което е живял. Неговата политика и църковна дейност явно били обусловени от желанието да се запази мирът, да се съчетаят интересите на съперничещите си държави, да се укрепят приятелските връзки със съюзниците, готови да защитят папството, и да се запази единството на християнските монарси пред турската заплаха.

А какво да кажем за държанието му? „През всяка църковна епоха е имало лоши християни и недостойни свещеници — казва един учен. — Никой не трябва да бъде шокиран от това, защото самият Христос го е предсказал; той дори оприличил своята църква на нива, в която растат добро жито и плевели, или на мрежа, в която има добри и лоши риби, а също така толерирал Юда сред своите апостоли.“ *

Същият учен продължава: „Точно както един дефектен обков не намалява стойността на скъпоценния камък, така греховността на един свещеник не може да нанесе съществена вреда на ... учението, което той поучава. ... Златото си остава злато, независимо дали ръката, която го раздава, е чиста, или нечиста.“ Един католически историк поддържа мнението, че по отношение на Александър VI искрените католици трябвало да следват принципа, изразен в съвета, който Исус дал на своите ученици относно книжниците и фарисеите: ‘Правете това, което ви казват, а не това, което вършат.’ (Матей 23:2, 3) Но, честно казано, дали това ти звучи убедително?

Дали това е истинско християнство?

Исус оставил прост принцип за изследване на качеството на хората, които твърдят, че са християни: „От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи? Също така, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове. И тъй, от плодовете им ще ги познаете.“ — Матей 7:16–18, 20.

Как в общи линии религиозните водачи през вековете са следвали образеца на истинското християнство и как днес отговарят на този образец, установен от Исус и прилаган от неговите истински последователи? Нека да разгледаме само две области: участие в политиката и начинът на живот.

Исус не бил светски княз. Той живял толкова скромно, че, както признал, дори нямал къде „глава да подслони“. Неговото Царство ‘не било част от този свят’ и учениците му трябвало да ‘не бъдат от света, както той не бил от него’. Така Исус отказал да бъде замесен в политическите дела по негово време. — Матей 8:20; Йоан 6:15; 17:16; 18:36.

Не е ли истина обаче, че в продължение на векове за религиозните организации е станало практика да се обвързват с политическите управници заради власт и материална изгода, макар че това причинявало страдания на обикновените хора? Не е ли истина също, че голяма част от духовниците живее в разкош, докато множествата, на които трябва да служат, са изпаднали в бедност?

Природеният брат на Исус, Яков, казал: „Прелюбодейци! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.“ (Яков 4:4) Защо „враг на Бога“? В 1 Йоан 5:19 се отбелязва: „Целият свят лежи в лукавия.“

Един историк от времето на Борджите писал за морала на Александър VI следното: „Животът му беше развратен. Той не знаеше що е срам, нито искреност, що е вяра, нито религия. Беше обладан от ненаситна алчност, крайна амбиция, варварска жестокост и пламенна страст за успеха на многото си деца.“ Разбира се, Борджа не бил единственият член на църковната йерархия, който постъпвал по този начин.

Какво казват Писанията за такова поведение? „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? — попитал апостол Павел. — Недейте се лъга. Нито блудниците, ... нито прелюбодейците, ... нито сребролюбците ... няма да наследят Божието царство.“ — 1 Коринтяни 6:9, 10.

Една от обявените цели на неотдавнашната изложба в Рим за времето на Борджите била „да се покажат тези велики личности в историческия им контекст ..., за да бъдат разбрани, но със сигурност не и за да им се дава прошка, нито осъждане“. Всъщност посетителите бяха оставени сами да си направят изводите. А до какво заключение стигна ти?

[Бележка под линия]

^ абз. 20 За точно обяснение на тези притчи виж „Стражева кула“ от 1 февруари 1995 г., стр. 5, 6 (англ.) и 1 март 1993 г., стр. 17–22.

[Снимка на страница 26]

Родриго Борджа, папа Александър VI

[Снимка на страница 27]

Бащата на Лукреция Борджа я използвал, за да увеличи максимално властта си

[Снимка на страница 28]

Чезаре Борджа бил амбициозен и корумпиран

[Снимка на страница 29]

Тъй като Джироламо Савонарола не могъл да замълчи, бил обесен и изгорен