Нацистите не успяха да ме променят

Разказано от Хермине Лиска

СПОКОЙНОТО ми детство беше неочаквано прекратено през 1938 г., когато Адолф Хитлер и неговата нацистка партия поеха властта над родната ми страна Австрия. Скоро всички в училище трябваше да поздравяват с „Хайл Хитлер“, да пеят нацистки песни и да се присъединят към движението „Хитлерова младеж“. Решително отказах да участвам в тези неща. Нека обясня защо.

Израснах с четиримата си по–големи братя във ферма в Санкт Валбурген в Каринтия (Австрия). Родителите ми Йохан и Елизабет Обвегер станаха Бибелфоршер, или Изследователи на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. Татко беше покръстен през 1925 г., а мама през 1937 г. Още като дете те ме учеха на библейските принципи и ми помагаха да развивам любов към Бога и към творението му. Например моите родители ми обясниха, че е погрешно да се отдава поклонение на хора. Освен това Исус Христос казал: „На своя Бог, Йехова, трябва да се покланяш и само на него да принасяш свята служба.“ (Лука 4:8)

Майка ми и баща ми бяха много гостоприемни. Имахме много гости, включително земеделски работници, които живееха с нашето седемчленно семейство. Обичахме да пеем — обичай, който е характерен за Каринтия — и често водехме интересни библейски обсъждания. С радост си спомням как семейството ми се събираше около масата във всекидневната всяка неделна сутрин, за да изучава Библията.

От свобода към страх

Когато бях на около 8 години, Германия присъедини към територията си Австрия. Оттогава натискът да се включим в нацистката партия се увеличаваше и скоро от всички се очакваше да поздравяват с „Хайл Хитлер“. Отказах да поздравявам по този начин, защото „хайл“ на немски означава „спасение“, а не исках да приписвам спасението на Хитлер! Знаех, че Исус Христос е моят Спасител. (Деяния 4:12) Учителите и съучениците постоянно ми се подиграваха заради позицията ми. Когато бях на 11 години, директорът на началното училище ми каза: „Хермине, ще те върна в първи клас. Няма да допусна толкова упорито дете в класа си!“

Тъй като с братята ми категорично отказвахме да поздравяваме с „Хайл Хитлер“, баща ми трябваше да се яви в съда. Там му казали да подпише документ, с който да се откаже от вярата си. В него също пишело, че ще възпитава децата си според нацистката идеология. Заради отказа си да подпише документа, на баща ми и майка ми им бяха отнети родителските права, а аз бях  изпратена на 40 километра от къщи, за да бъда превъзпитана.

Скоро след това започнах много да тъгувам за дома и често плачех. Междувременно възпитателката настояваше да се присъединя към „Хитлеровата младеж“. Някои момичета се опитваха да държат вдигната дясната ми ръка, когато се отдаваше чест на нацисткото знаме, но без успех. Чувствах се като Божиите служители от древността, които заявили: „Никога не бихме изоставили Йехова, за да служим на други богове!“ (Исус Навиев 24:16)

На родителите ми им беше забранено да ме посещават. Но те намираха начини тайно да се виждат с мене по пътя за училище и в училище. Тези кратки срещи ме насърчаваха да остана вярна на Йехова. На една от тях татко ми даде малка Библия, която внимателно скрих в леглото си. Само колко се радвах да я чета, макар и скришно! Един ден за малко щяха да ме хванат, но успях бързо да скрия Библията под одеялото си.

В манастир

След като всички опити да бъда превъзпитана се провалиха, властите смятаха, че родителите ми все още ми оказват влияние. Затова през септември 1942 г. ме качиха на влак за Мюнхен (Германия), където бях изпратена в католическо училище, което е и манастир, наречено Аделгунден. При преместването ми там, монахините видяха Библията и ми я взеха.

Въпреки това бях решена да остана вярна на убежденията си и отказах да ходя на църковните служби. Когато казах на една от монахините, че всяка неделя мама и татко ми четяха от Библията, се случи нещо неочаквано — тя ми върна Библията! Очевидно думите ми я бяха трогнали. Всъщност монахинята дори ми позволи да ѝ чета от нея.

Веднъж една учителка ми каза: „Хермине, ти имаш руса коса и сини очи. От германски произход си и не си еврейка. А Йехова е Богът на евреите.“

„Но Йехова е направил всичко — отговорих аз, — той е Създателят на всички нас!“

Директорът на училището също ми оказваше натиск. Веднъж той каза: „Един от братята ти се е записал в армията. Какъв чудесен пример ти дава той!“ Знаех за  постъпката на брат си, но нямах намерение да последвам примера му.

„Последователка съм на Исус Христос, а не на брат си“ — отговорих аз. Директорът заплаши, че ще ме изпрати в психиатрично отделение и дори нареди на една монахиня да ме заведе там. Но той не изпълни заплахата си.

През лятото на 1943 г. Мюнхен беше бомбардиран и децата от Аделгунден бяха преместени във вътрешността на страната. Тогава често размишлявах върху думите на майка си: „Ако някога ни разделят и не можеш да получаваш писмата ми, помни, че Йехова и Исус ще бъдат с тебе. Те няма да те изоставят. Затова продължавай да се молиш.“

Отново у дома

През март 1944 г. ни върнаха в Аделгунден, но заради тежките въздушни нападения над Мюнхен почти през цялото време стояхме в бомбоубежището. Междувременно родителите ми многократно се опитвали да ме върнат у дома. Молбата им най–после била изпълнена и в края на април 1944 г. отново бяхме заедно.

На сбогуване директорът ми каза: „Пиши ни, когато пристигнеш у дома. Остани си същата.“ Само колко се беше променило неговото отношение! Научих, че малко след заминаването ми девет момичета и три монахини загинали по време на бомбардировка. Колко ужасна е войната!

От друга страна, бях щастлива да се върна при семейството си. През май 1944 г., в разгара на войната, символизирах отдаването си на Йехова, като бях покръстена във вана. Когато през 1945 г. военните действия бяха прекратени, започнах целодневна служба със силното желание да споделям с другите добрата новина за Божието Царство, което е единствената надежда на човечеството за траен мир и сигурност. (Матей 6:9, 10)

През 1950 г. се запознах с Ерих Лиска от Виена, млад пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова. Оженихме се през 1952 г. и за кратко придружавах Ерих в пътуванията му до различни сборове.

Първото ни дете се роди през 1953 г., а скоро след това имахме още две деца. Поради увеличаващите се семейни отговорности се отказахме от целодневната служба. Знаех, че Бог никога не разочарова онези, които остават близо до него, а им дава сили. Той никога не ме изостави. Особено след като скъпият ми съпруг почина през 2002 г., Йехова е източник на утеха и сили за мене.

Когато размишлявам за живота си, изпитвам голяма признателност към родителите си, тъй като внедриха в сърцето ми любов към Бога и към неговото Слово, източникът на истинска мъдрост. (2 Тимотей 3:16, 17) Но най–вече съм благодарна на Йехова, който винаги ми дава сили да се справям с изпитанията в живота.

[Текст в блока на страница 19]

„Последователка съм на Исус Христос, а не на брат си“

[Снимка на страница 19]

Със семейството ми във фермата ни в Санкт Валбурген

[Снимки на страница 19]

Родителите ми Елизабет и Йохан Обвегер

[Източник]

Двете снимки: Foto Hammerschlag

[Снимка на страница 20]

Със съпруга ми Ерих