Запазване на вярата под тоталитарно потисничество

РАЗКАЗАНО ОТ МИХАИЛ ДАСЕВИЧ

„В Германия разстрелваме Свидетелите на Йехова. Виждаш ли това оръжие? — попита служителят на Гестапо, като посочи една пушка в ъгъла. — Мога да те промуша с щика, без да ми мигне окото.“

Бях едва 15–годишен, когато се сблъсках с тази заплаха по време на нацистката окупация на моята родина през 1942 г.

РОДЕН съм през ноември 1926 г. в едно малко селце близо до град Станислав (днес наричан Ивано⁠–​Франковск), който тогава беше част от Полша. По време на Втората световна война, от септември 1939 г. до май 1945 г., нашата област беше окупирана първо от Съветския съюз, после за известно време от Германия и накрая отново от руснаците. След войната тя стана част от Украинската съветска социалистическа република, а когато Съветският съюз престана да съществува през 1991 г., стана част от Украйна.

Баща ми беше поляк, а майка ми — беларуска. Те бяха членове на Гръцката католическа църква. Но през 1939 г. две жени, които бяха свързани със сбора от 30 Свидетели на Йехова в съседното село Хорихлиади, ни оставиха брошурата Universal War Near [„Наближава всемирна война“]. В нея се описваха събития, които виждах да стават. Така че когато в брошурата се разглеждаше въпросът „Каква е истинската причина народите да бързат да воюват?“, аз обърнах сериозно внимание на основаното на Библията обяснение, което се даваше.

Войната не беше единственият ни проблем в Украйна. Имаше жесток глад. Политиката на съветския министър⁠–​председател Йосиф Сталин доведе до принудителни изселвания в Русия. Страданието, на което бях свидетел, ме подтикна да изследвам Библията отблизо. Помолих един Свидетел в Хорихлиади да изучава Библията с мен.

Между нашето село Одаев и Хорихлиади минава река Днестър и няколко пъти седмично преминавах реката с една малка лодка, за да изучавам Библията. През август 1941 г. със сестра ми Анна бяхме покръстени в тази река заедно с още двама души.

Разпитвани от Гестапо

Немската окупация започна през 1941 г. и въпреки продължителната заплаха от наказание, ние не прекратихме християнската си дейност. Следващата година започнах пионерска служба, като се придвижвах с колело. Скоро след това се сблъсках с Гестапо, както споменах в началото. Ето какво се случи.

Един ден, когато се прибирах в къщи след служба, посетих две мои сестри по вяра,  майка и дъщеря. Съпругът на дъщерята беше против нашата вяра и имаше силно желание да разбере откъде тя получаваше библейската си литература. През този ден носех със себе си не само литература, но и отчети за службата на събратя християни. Съпругът ме видя, когато си тръгвах.

— Спри! — провикна се той. Аз сграбчих чантата си и побягнах.

— Спри! Крадец! — викаше той. Работниците на полето помислиха, че съм откраднал нещо и затова ме принудиха да спра. Мъжът ме отведе в полицейския участък, където беше един служител на Гестапо.

Като видя литературата в чантата ми, служителят изкрещя на немски: „Ръдърфорд! Ръдърфорд!“ Нямах нужда от преводач, за да разбера какво го смущаваше. Името на Джоузеф Ф. Ръдърфорд, който беше президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, се намираше на заглавната страница на книгите, издавани от Свидетелите на Йехова. Тогава съпругът ме обвини, че съм любовник на жена му. Полицаят и служителят на Гестапо разбраха, че това е нелепо, тъй като неговата съпруга беше достатъчно възрастна, за да ми бъде майка. Тогава започнаха да ме разпитват.

Те искаха да знаят кой съм, откъде съм и по⁠–​специално откъде бях получил книгите. Но аз не им казах. Те ме удариха няколко пъти и се подиграваха с мен, след което ме заключиха в едно мазе. Бях разпитван през следващите три дни. После бях отведен в канцеларията на служителя на Гестапо, където той ме заплаши, че ще ме промуши с щика си. За момент си помислих, че той наистина ще изпълни заплахата си. Наведох глава и последва тишина, която ми се стори много дълга. Тогава той внезапно каза: „Може да си вървиш.“

Както виждате, проповядването по онова време беше истинско предизвикателство за нас, но същото беше и с провеждането на нашите събрания. На 19 април 1943 г. чествувахме годишното Възпоменание на Христовата смърт, като използувахме две стаи в една къща в Хорихлиади. (Лука 22:19) Тъкмо когато щяхме да започнем нашето събрание, се чу вик, че полицаи приближават къщата. Някои от нас се скриха в градината, но сестра ми Анна и други три жени отидоха в мазето. Полицаите ги откриха там и ги измъкваха една по една за разпит. Към тях се отнасяха жестоко в продължение на часове и едната от тях беше сериозно наранена.

Световната сцена се променя

През лятото на 1944 г. немците се оттеглиха и руснаците се върнаха в нашата област. Като служители на Йехова ние се придържахме към същите библейски принципи,  според които живеехме, докато бяхме под нацистката окупация. Отказвахме да вземем каквото и да било участие във военна или политическа дейност. Лоялността ни към тези библейски принципи скоро беше подложена на изпитание. — Исаия 2:4; Матей 26:52; Йоан 17:14.

В рамките на няколко дни руснаците започнаха да призовават всички млади мъже за военна служба. Руснаците не бяха единствените, които набираха войници, което усложняваше още повече ситуацията. Украинските партизани претърсваха областта за млади мъже, които отвеждаха в гората, за да ги обучават като бойци. Така ние, Свидетелите, бяхме поставени в трудно положение, в което трябваше да доказваме неутралността си на две противопоставящи се фракции — руснаците и партизаните.

Точно в нашето село имаше стълкновение на тези две групировки, което остави на улицата пред нашата къща двама убити партизани. Представители на руските власти дойдоха в дома ни, за да разберат дали познаваме убитите. Служителите, които дойдоха, решиха да ме отведат с тях и да ме запишат в армията си, която сформираше полк от полски войници. Тъй като съм от полски произход, трябваше да бъда включен в него.

Аз и още четирима Свидетели отказахме да бъдем записани в армията, затова бяхме отведени с влак до Днепропетровск, един град на около 700 километра на изток. Там, след като обяснихме, че не можем да служим в армията, заради своите основани на Библията убеждения, бяхме задържани под арест, докато обвиненията против нас се подготвяха. Когато се явихме в съда, разбрахме, че следователят беше евреин. В защитата ни, която следователят слушаше внимателно, ние обяснихме вярванията си. Споменахме неща, за които знаехме, че ще бъдат от интерес за него, включително и потисничеството на израилтяните и тяхното освобождение от Египет чрез Моисей.

През месеците, които бяха необходими на съда, за да произнесе присъда срещу нас, бяхме вкарани в една килия с около 25 затворници. Когато разбраха, че сме отказали да се присъединим към армията, те възкликнаха: „Вие сте наши братя!“ Скоро обаче разбрахме, че те не бяха Свидетели, а баптисти. Те били готови да се присъединят към армията, но когато отказали да носят оръжие, били арестувани.

През май 1945 г., докато бях все още под арест в Днепропетровск, бяхме събудени посред нощ от изстрели и викове, идващи от бараките и от улиците навън. Питахме се дали това беше бунт, сражение или тържество. На следващата сутрин на закуска чухме новината от бръснарницата: Войната свърши! Скоро след това съдът обяви нашите присъди. И баптистите, и ние получихме една и съща присъда — десет години в затворнически лагер.

Затворническият лагер в Русия

Ние, петимата Свидетели, бяхме изпратени в затворнически лагер в Русия. След като пътувахме две седмици с влак, най⁠–​накрая слязохме в Сухобезводное — на около 400 километра източно от Москва. Сухобезводное беше административният център на 32 трудови лагера, които бяха разположени покрай железопътната линия. Във всеки лагер имаше хиляди затворници. След като бях шест месеца в Сухобезводное, ме изпратиха в лагер № 18. Повечето хора в него бяха престъпници или политически затворници.

Надзирателите ни възложиха да поваляме дървета, което беше много трудна  задача. Понякога трябваше да газим в сняг до кръста, да режем дървета с трион и след това да влачим трупите по снега. Веднъж седмично, в неделя след закуска, имах възможността да обсъждам някаква библейска тема с другите четирима Свидетели в лагера. Това бяха нашите събрания. Чествувахме също и Възпоменанието, като една година го проведохме в банята. Използувахме сок от къпини, защото нямахме вино, което да послужи като символ на кръвта на Исус.

Чувството на изолираност беше изключително силно. Изливах сърцето си пред Йехова, който ме укрепваше, както укрепил Илия, когато пророкът бил потиснат от подобни чувства. (3 Царе 19:14, 18) Бог ми помогна да разбера, че не сме сами. Той наистина беше стабилна, непоклатима опора в моя живот, дори и при тези трудни обстоятелства.

Във всеки от другите лагери близо до Сухобезводное имаше шепа Свидетели и ние можехме отвреме⁠–​навреме да поддържаме контакт с тях чрез един Свидетел, чиято работа му позволяваше да посещава всички лагери. Той играеше ролята на посредник, като тайно внасяше и изнасяше литература от лагерите. Това ни даваше възможност да споделяме един с друг малкото литература, която имахме. Какво насърчение се оказа това!

Завръщане в Украйна

Благодарение на обявена от държавата амнистия, присъдата ми беше намалена от десет на пет години. Затова през април 1950 г. се завърнах в своя сбор в Хорихлиади. Нашата дейност в Украйна беше все още под възбрана и участието в службата беше свързано с голям риск. Но възнагражденията бяха също големи.

Скоро след като се върнах, разговарях с един мъж на име Козак, който живееше в Жабокруки, едно село на около 20 километра от моя дом. Попитах го как той и семейството му се справят с живота. Знаех, че работниците в Колхоза се притесняваха за това как да свързват двата края, и затова знаех, че този въпрос беше резултатен начин да се започне разговор. Обясних му, че Библията предсказва недостиг на храна и войни за нашето време. (Матей 24:3–14) Той искаше да знае повече. Затова го посетих отново. Седмица след седмица ходех около 40 километра на отиване и на връщане от Жабокруки, за да изучавам Библията със семейство Козак. Когато членовете на семейство Козак бяха покръстени през август 1950 г., всички опасности — без да споменавам огромното количество време, свързано с това, — бяха забравени.

Скоро след като се покръстиха, семейство Козак бяха изпратени в изгнание заедно с хиляди други Свидетели. В началото на април 1951 г. всички те бяха внезапно събрани от въоръжени войници и без обвинение или съд бяха насилствено изселени в Сибир. Семейство Козак и много други мои приятели бяха принудени да се установят там. *

От 15–те семейства Свидетели в Хорихлиади само 4 бяха изселени. В други сборове обаче процентът на изселените Свидетели беше по⁠–​голям. Как бяха организирани тези масови изселвания? Властите имаха списъци на Свидетелите и така можеха да съберат голям брой от тях, когато си поискат. Изглежда списъците бяха съставени през 1950 г., докато бях в затвора в Русия, така че моето име липсваше. Един месец по⁠–​рано,  през март 1951 г., се ожених за Феня, лоялна служителка на Йехова. Всички членове от семейството на Феня бяха изпратени в изгнание, но тя избегна тази участ, защото се беше омъжила за мен и носеше името ми, което не беше в списъка.

Трудни изпитания на вярата

След изселванията онези от нас, които останахме по домовете си, трябваше да организираме дейността наново. Бях помолен да се грижа за сборовете в района на близкия град Ивано⁠–​Франковск, където дори след изселванията бяха останали по около 30 Свидетели във всеки от 15–те сбора. Тъй като работех самостоятелно като дърводелец, аз имах гъвкава програма, и така можех да се срещам тайно с братята от всеки сбор веднъж месечно.

Често се срещахме през нощта на гробищата, където бяхме сигурни, че ще бъдем сами. Основен въпрос за обсъждане беше това как да се осигури библейска литература за всички сборове. Отвреме⁠–​навреме получавахме текущия брой на списание „Стражева кула“ на полски или румънски език и го превеждахме на украински. Но властите бяха постоянно по петите ни, като се опитваха да намерят и унищожат нашите примитивни копирни машини.

Но най⁠–​големият ни проблем беше това, че бяхме изолирани от нашите християнски братя в другите страни, включително и от братята в Бруклин (Ню Йорк), които ръководеха нашата християнска дейност. Резултатът от това беше, че сборовете ни често бяха разкъсвани от раздори, слухове и интриги. Някои Свидетели напуснаха организацията и сформираха опозиционни групи. Разпространяваха се дори лъжливи и отрицателни слухове за онези, които бяха начело в Бруклин.

Така много от нас разбраха, че нашите най⁠–​трудни изпитания на вярата бяха резултат не от преследването от противниците, но от конфликтите вътре в сборовете. Въпреки че някои решиха да не участвуват повече в поклонението с нас, ние научихме, че е жизненоважно да се държим здраво за организацията и да чакаме Йехова да разреши ситуацията. За щастие повечето от Свидетелите в нашата област направиха точно това. С радост мога да кажа, че много от онези, които напуснаха организацията, осъзнаха грешката си и по⁠–​късно се върнаха да служат на Йехова с нас.

Дори през онези трудни времена на изолираност, ние останахме заети в публичната служба и бяхме богато благословени. И какви възнаграждения получихме! Всеки път, когато посещавам Изучаването на книга в сбора днес, си припомням за благословиите на Йехова. На всеки един от над 20–те души в нашата група за изучаване беше помогнато да научи истината от членове на моето семейство.

Родителите ми и сестра ми Анна починаха, оставайки верни на Йехова. Ние с Феня продължаваме да бъдем активни в службата за Йехова, доколкото е възможно. Времето наистина лети. През последните 30 години Свидетелите на Йехова в Украйна преживяха вълнуващи събития, които не е възможно да спомена в този кратък разказ. Но аз съм доволен, когато погледна назад към многото години на служба за Йехова, като съм уверен, че той ще остане мой непоклатим стълб и опора, защото сам казва за себе си: ‘Аз, Йехова, не се изменям.’ — Малахия 3:6.

[Бележки под линия]

[Текст в блока на страница 21]

Те искаха да знаят кой съм, откъде съм и по⁠–​специално откъде бях получил книгите. Но аз не им казах.

[Текст в блока на страница 22]

Чувството на изолираност беше изключително силно. Изливах сърцето си пред Йехова, който ме укрепваше.

[Снимка на страница 20]

Феня и аз през 1952 г.

[Снимка на страница 23]

С Феня днес