Положителна нагласа въпреки недъзите

РАЗКАЗАНО ОТ КОНСТАНТИН МОРОЗОВ

Когато съм се родил на 20 юли 1936 г., в тялото ми нямало други развити кости, освен черепа и гръбнака ми. Цялата ми костна система се състояла от меки хрущяли, не по–твърди от хрущяла, който се намира в ухото на един възрастен човек. Тежал съм по–малко от половин килограм. Единственият признак за живот били едва доловим пулс, слабо дишане и леки движения.

АЗ БЯХ седмото от девет деца в едно семейство, което живееше в село Сара, Уляновска област, в сърцето на Русия. Когато съм бил на три седмици, родителите ми ме занесли в църквата, да бъда покръстен. Свещеникът ме попръскал с малко вода бързешком и казал на родителите ми да ме занесат веднага в къщи, тъй като съм щял да умра след няколко часа.

През януари 1937 г. родителите ми ме завели в град Казан, столицата на руската република Татарстан, за да ме прегледат някои специалисти. По това време съм могъл да казвам „мама“, „тати“ и „бабушка“ (баба), и съм знаел имената на братята си. След като ме прегледали, лекарите казали, че в рамките на една година ще умра. Те препоръчали да бъда умъртвен и да бъда запазен в стъкленица, за да служа като помагало при обучението на студенти по медицина. Колко съм благодарен на скъпите си родители, че категорично отказали това предложение!

Детство, изпълнено със страдания

Откакто се помня, моето тяло е постоянно измъчвано от болки. Но още като дете, се опитвах да запазя положителна нагласа, да се смея често и да се наслаждавам на живота. Тази нагласа запазих и поддържам досега. Костната ми система постепенно заякна и аз можех да седя и да пълзя малко. Не пораснах като другите деца и тялото ми остана силно деформирано. Но бях добър ученик и на пет години можех да чета и да пиша.

През май 1941 г. майка ми ме заведе за втори път в църква. Там имаше доста хора и всички те бяха коленичили и се молеха. Една помощничка дойде при мама да провери защо тя не е на колене. Когато мама ме показа, тя отиде да говори със свещеника. После се върна и ни изпроводи до вратата, като предложи мама да ме остави навън и да влезе сама. Тя каза, че поради греховете на моите родители, съм им бил даден от  „нечестивия“. Мама се прибра в къщи със сълзи в очите. Дълго време мислех за случилото се. Питах се кой ли е „нечестивият“?

През 1948 г., когато бях на 12 години, мама ме заведе в село Меренки в Чувашката република, на около 80 километра от нашето село. Там имаше лековити извори и мама се надяваше, че ще мога да се излекувам чрез водата. Между условията, които свещениците бяха поставили за моето излекуване, беше това, че не бива да ям три дни. Освен това трябваше да получа причастие в църквата. Макар че нямах много доверие на църквата, се съгласих с условията. Пътуването беше дълго и трудно за мен, но го издържах, като се опитвах да занимавам ума си с красотата на околната природа.

Църквата беше пълна с хора. Докато мама ме носеше през множеството, една възрастна жена ми подаде бонбон. Взех го и го сложих в джоба си. Когато дойде редът ми да получа причастие, старата жена извика: „Отче, не му давай причастие! Той току–що изяде един бонбон!“ Обясних, че бонбонът е в джоба ми, но свещеникът се развика: „Как не те е срам, изрод такъв! На всичкото отгоре и лъжеш! Изхвърлете го от храма!“ На следващия ден обаче един друг свещеник ми даде причастието и ме изми с „чудодейна“ вода. Но чудо нямаше, недъзите ми си останаха.

Постижения в умствената област

Макар че бях много недъгав физически, през юношеските си години имах големи постижения в областта на образованието и умствената дейност. През 1956 г. станах член на Комсомола и за известно време преподавах история на Комсомола на по–млади от мен хора. Бях член на Съвета за дома и за култура в един дом за инвалиди, и изпълнявах там длъжността на радиорежисьор и говорител.

Освен това бях библиотекар на една подвижна библиотека от книги, записани на касети, предназначени за слепи хора, и бях избран за член на Съдийския съвет за борба с алкохолизма. Освен това участвувах в един клуб на артисти–любители, пеех и свирех на няколко музикални инструмента.

В дома за инвалиди

През 1957 г., когато навърших 21 години, физическите ми недъзи ме принудиха да вляза в дом за инвалиди. Но съвсем нямах намерение да се предавам. През октомври 1963 г. заминах за Научноизследователския институт по протезиране в Москва. Там претърпях общо 18 операции за заякчаване на краката ми.

Първо краката ми бяха опънати с тежести. Осем дни след това ми беше направена операция. След нея краката ми бяха поставени в гипс, за да не се размести нищо до следващата операция. Сестрата плачеше, като виждаше колко много страдам.

През следващите четири месеца се научих да ходя с патерици. С патерици мога да се изправя прав, като така ставам висок почти 110 сантиметра. Теглото ми е малко над 25 килограма. Щом усвоих ходенето с патерици, през 1964 г. се върнах в дома за инвалиди. За съжаление слабите кости на краката ми не можеха да издържат тежестта на тялото ми и скоро отново бях принуден да се придвижвам чрез пълзене или с помощта на инвалидна количка. И до днес инвалидната количка е основното ми средство за придвижване.

Никога повече не стъпих в църква. Твърдението, че съм роден от „нечестивия“, продължаваше да ме наранява дълбоко. Много обичах баща си и майка си и просто не можех да приема, че те и Бог са виновни за моето състояние. Опитвах се да живея с вдигната глава. Исках да правя добро за другите и най–вече да докажа на себе си, че дори и аз мога да правя това.

Независим живот

През 1970 г. се ожених за Лидия, която е частично парализирана от своето детство.  Сдобихме се с малка къща, в която живяхме 15 години. През това време и двамата работехме, за да се издържаме. Научих се да поправям часовници и друга фина механика.

Известно време имах специално обучено куче, което ми помагаше с ежедневната работа. Дори заедно с един треньор на кучета изобретихме специален кучешки впряг. Имах две кучета, едното се казваше Вулкан, другото Палма. Палма беше моя вярна другарка години наред. Тя пазаруваше вместо мен в магазина за хранителни продукти. Единственото, което не обичаше, беше да стои на опашка. Тя носеше портфейла ми в зъбите си, а на нашийника си имаше малка кукичка за торбата с продуктите.

През 1973 г. майка ми се разболя сериозно. Тъй като аз не излизах от къщи, със съпругата ми решихме да я вземем да живее при нас. Дотогава баща ми и петима от моите братя вече бяха умрели, а другите трима от нашето семейство живееха в различни области на Русия. Докато мама живя с нас, се опитвах да правя каквото мога за нея. Накрая тя умря на 85 години.

През 1978 г. реших да си направя превозно средство. След като разработих няколко експериментални варианта, накрая се спрях на най–подходящия. Местната Държавна автомобилна инспекция ми разреши да се явя на изпит и да регистрирам превозното си средство. Нарекох го „Оса“. С помощта на съпругата си направих ремарке, което можеше да пренася до 300 килограма товар. Така двамата можехме да пътуваме и да пренасяме неща със себе си. Това моторно превозно средство ни служеше до 1985 г.

Горе–долу тогава ослепях с лявото си око, а зрението на дясното ми око започна да отслабва. Лидия се разболя от сърце. Затова през май 1985 г. бяхме принудени да се преместим в дом за инвалиди в град Димитровград.

Защо животът ми е толкова щастлив днес

През лятото на 1990 г. Свидетелите на Йехова посетиха нашия дом за инвалиди. Това, което проповядваха, ми беше много интересно. Те ми показаха откъса от Евангелието на Йоан, разказващ за човека, който бил роден сляп. За него Исус казал: „Нито този човек, нито родителите му са съгрешили.“ (Йоан 9:1–3, „Верен“) Беше ми обяснено, че сме наследили греха и болестите от нашия прародител Адам. — Римляни 5:12.

Но най–силно впечатление ми направи фактът, че накрая Бог ще излекува всички хора, които ще получат живот под управлението на божието Царство начело с божия Син Исус Христос, когато раят бъде възстановен на земята. (Псалм 37:11, 29; Лука 23:43; Откровение 21:3, 4) Радостни сълзи се стичаха по лицето ми и аз прошепнах: „Намерих истината, истината,  истината!“ Една година изучавах Библията със Свидетелите на Йехова и през 1991 г. се покръстих във вода, като така символизирах своето отдаване на Йехова Бог.

Макар че развих силно желание да служа на Йехова и да проповядвам за неговите чудесни цели, се сблъсках с редица пречки. Преди това не ми беше много необходимо да се придвижвам, но сега трябваше да излизам, за да споделям своята вяра с другите. Първият ми проповеден район беше нашият дом за инвалиди, в който живееха над 300 души. Затова за да мога да се срещам с колкото се може повече хора, помолих да бъда назначен в стаята за битови въпроси.

Всяка сутрин се настанявам на работното си място и се грижа за работата си. В течение на работния процес се сприятелих с много нови хора, с които водим интересни разговори на библейски теми. Доста от тях приеха книги и списания, които им помагат да разберат Библията. Посетителите вече свикнаха да им чета от Библията и от основаните на Библията издания. На обяд в стаята, в която живеем със съпругата ми, често идват толкова много хора, че няма къде да се обърнеш.

Моите християнски братя и сестри от сбора на Свидетелите на Йехова ми помагат много в проповедната дейност. Те ми носят библейска литература и отделят време за мен и за жена ми. Те ми помагат също да отида в Залата на Царството за събранията на сбора. Един Свидетел специално купи мотор с кош, за да може да ме вози където е необходимо. Други, които имат коли, с радост идват и ме вземат през студените зимни месеци.

Благодарение на тази любеща помощ можах да посетя над десет конгреса, или образователни семинари, на Свидетелите на Йехова. Първият конгрес, на който присъствувах, беше големият международен конгрес в Москва през юли 1993 г., където най–големият брой присъствуващи беше 23 743 души от над 30 страни. За мен посещението на това голямо събиране означаваше над 1000 километра път. Оттогава не съм пропуснал нито един конгрес на народа на Йехова.

Управата на нашия дом за инвалиди се отнася с голямо уважение към мен, за което съм много благодарен. Съпругата ми Лидия, с която живеем в мир вече 30 години, също ме подкрепя и ми помага, макар че не споделя моите религиозни убеждения. Но най–вече Йехова ме подкрепя със силната си ръка и ме удостоява с великолепните си благословии. Не много отдавна, на 1 септември 1997 г., бях назначен за пионер, както се наричат целодневните проповедници измежду Свидетелите на Йехова.

Няколко пъти в моя живот е имало вероятност сърцето ми да спре и да умра. Колко съм благодарен сега, че не стана така и че имах възможността да опозная и да обикна Извора на живота, Йехова Бог! Искам да продължа да му служа заедно с духовните си братя и сестри по целия свят, докато сърцето ми продължава да бие!

[Снимка на страница 22]

Със съпругата ми Лидия

[Снимка на страница 23]

Изучаване на Библията в нашия дом за инвалиди