Кръвопреливането – дълга история, изпълнена със спорове

„Ако днес червените кръвни клетки бяха някакво ново лекарство, щеше да бъде много трудно то да бъде официално разрешено.“ — Д–р Джефри Маккъло.

ПРЕЗ зимата на 1667 г. един буйствуващ луд на име Антоан Мороа бил доведен при Жан–Баптист Дени, виден лекар на френския крал Луи XIV. Дени разполагал с „идеалното“ лечение за лудостта на Мороа — преливане на телешка кръв, за която смятал, че ще окаже успокояващо въздействие върху пациента. Но на Мороа не му станало по–добре. Наистина, след едно второ кръвопреливане състоянието му се подобрило. Но скоро лудостта му го обзела отново и не след дълго той умрял.

Макар че впоследствие било установено, че всъщност Мороа умрял от отравяне с арсен, експериментите на Дени с преливане на животинска кръв предизвикали разгорещени дебати във Франция. Накрая през 1670 г. тази процедура била забранена. След време английският парламент и дори и папата направили същото. Кръвопреливането изпаднало в забрава през следващите 150 години.

Първите признаци за това, че е опасно

През 19–и век кръвопреливането се появило отново. Водеща фигура в неговото завръщане бил един английски акушер на име Джеймс Блъндел. Като въвел подобрения в методите и инструментите за кръвопреливане и настоявал да бъде използувана само човешка кръв, Блъндел отново направил кръвопреливането център на внимание.

Но през 1873 г. Ф. Гезелий, полски лекар, възпрял завръщането на кръвопреливането с едно ужасяващо откритие: повече от половината извършени кръвопреливания завършвали със смърт на пациента. Когато това станало известно, видни лекари започнали да отхвърлят тази процедура. Популярността на кръвопреливането отново отслабнала.

През 1878 г. френският лекар Жорж Айем уточнил състава на един со̀лен разтвор, за който твърдял, че може да бъде използуван като заместител на кръвта. За разлика от кръвта този разтвор нямал странични действия, не се съсирвал и можел да се пренася лесно. Разбираемо било, че разтворът на Айем придобил широко приложение. Но колкото и странно да изглежда, скоро мнението отново се обърнало в полза на кръвта. Защо?

През 1900 г. австрийският патолог Карл Ландщайнер открил, че съществуват различни  групи кръв и установил, че кръвта от една група не винаги е съвместима с кръвта от друга група. Не било чудно, че толкова много кръвопреливания в миналото завършвали трагично! Но това вече можело да бъде променено, като просто трябвало да се подсигури съвместимостта на дарителската кръв с кръвта на получаващия преливането. Въоръжени с това познание, лекарите отново повярвали в кръвопреливането — и това станало точно навреме за Първата световна война.

Кръвопреливанията и войната

През Първата световна война на ранените войници щедро била преливана кръв. Разбира се, кръвта се съсирва бързо и преди това било почти невъзможно тя да бъде транспортирана до бойното поле. Но в началото на 20–и век д–р Ричард Луисън от болницата „Маунт Сайнай“ в град Ню Йорк провел успешни експерименти с едно антисъсирващо вещество, наречено натриев цитрат. Някои лекари смятали това вълнуващо откритие за чудо. „Сякаш слънцето беше накарано да спре неподвижно“ — пише д–р Бъртрам М. Бърнхайм, прочут лекар от онова време.

По време на Втората световна война търсенето на кръв нарасна. Обществеността беше обсипвана с плакати с надписи от рода на „Дай кръв още сега“, „Твоята кръв може да го спаси“ и „Той даде кръвта си. А ти ще дадеш ли своята?“. Призивът към кръводарителство получи голям отзвук. По време на Втората световна война само в Съединените щати бяха дарени 13 000 000 банки кръв. Изчислява се, че в Лондон са били събрани и разпределени над 260 000 литра кръв. Разбира се, кръвопреливането носи със себе си големи рискове, както скоро стана ясно.

 Пренасяни по кръвен път болести

Напредъкът в медицината след Втората световна война направи възможни някои операции, които преди това бяха смятани за немислими. Вследствие на това възникна една целосветска промишленост за много милиарди долари, осигуряваща кръв на лекарите, които започнаха да смятат кръвопреливането за стандартна хирургична процедура.

Скоро след това обаче се появиха тревоги във връзка с болестите, свързани с кръвопреливането. По време на Корейската война, например, около 22 процента от онези, които били лекувани чрез преливане на кръвна плазма, развили хепатит — това било тройно увеличение на случаите в сравнение с тези от Втората световна война. През 70–те години на века американските центрове за контрол на болестите изчисляват, че броят на смъртните случаи от причинен от кръвопреливане хепатит е 3500 души годишно. Други посочват десет пъти по–висока цифра.

Благодарение на по–доброто изследване на дарената кръв, както и на по–внимателния подбор на дарителите, броят на случаите на заразяване с хепатит В намаля. Но тогава се появи една нова и понякога смъртоносна форма на вируса — хепатит С — и взе нови жертви. Изчислява се, че четири милиона американци са заразени с този вирус, като стотици хиляди от тях са заразени вследствие на кръвопреливане. Наистина, щателни изследвания на дарената кръв в крайна сметка намалиха честотата на случаите на хепатит С. Но някои хора продължават да се страхуват, че ще се появят нови опасности и ще бъдат разбрани едва когато вече е много късно.

Друг скандал — заразена с HIV кръв

През 80–те години на века беше установено, че кръвта може да бъде заразена с HIV — вируса, който причинява СПИН. Отначало ръководителите на кръвни банки не искаха дори да си помислят, че запасите им от кръв може да са заразени. Много от тях в началото посрещнаха скептично заплахата от HIV. Според д–р Брус Евът, „сякаш някой беше дошъл след пътешествие из пустинята, за да съобщи: ‘Видях извънземно.’ Те чуха това, но просто не му повярваха“.

Но една след друга много държави преживяха скандали със заразена с HIV кръв. Смята се, че във Франция между 6000 и 8000 души са били заразени с HIV чрез кръвопреливания, извършени през периода 1982–1985 г. Кръвопреливанията се считат за причина за 10 процента от инфекциите с HIV в цяла Африка и за 40 процента от случаите на СПИН в Пакистан. Днес поради подобреното изследване на кръвта заразяването с HIV чрез кръвопреливане е рядко срещано в развитите страни. Но тази зараза продължава да е проблем в развиващите се страни, които не разполагат с такива изследвания на кръвта.

Разбираемо е тогава, че през последните години нарасна интересът към безкръвната медицина и хирургия. Но дали те са една безопасна алтернатива?

[Блок на страница 6]

Кръвопреливането не е стандартизиран медицински метод

Всяка година само в Съединените щати биват преливани над 11 000 000 банки червени кръвни клетки на около 3 000 000 пациента. Като се има предвид този голям брой, човек може да реши, че сред лекарите съществуват строги критерии относно прилагането на кръвопреливане. Но в The New En­gland Journal of Medicine [„Медицински журнал на Нова Англия“] се отбелязва, че има изненадващо малко данни, които „да ръководят вземането на решение за кръвопреливане“. Да, налице са многобройни различия в медицинската практика, и то не само по отношение на това какво точно трябва да се прелее и колко, но също така и по отношение на това дали изобщо да се прави трансфузия. „Трансфузията се прави според лекаря, а не според пациента“ — се казва в медицинското списание Acta Anæsthesiologica Belgica [„Акта анестезиологика Белгика“]. Като се има предвид казаното по⁠–​горе, едва ли трябва да се учудваме, че едно изследване, публикувано в „Медицински журнал на Нова Англия“, установи, че „около 66 процента от трансфузиите са извършени неоснователно“.

[Снимка на страница 5]

През Втората световна война търсенето на кръв нарасна

[Източници]

Imperial War Museum, London

U.S. National Archives photos