РОДЕН съм през 1926 г. в Карица, малко село в Гърция. Аз съм седмото от осемте деца на трудолюбиви родители.

Предишната година майка ми и баща ми се запознали с Йоанис Папаризос, пламенен и разговорлив Изследовател на Библията, както по онова време се наричаха Свидетелите на Йехова. Те били впечатлени колко логично обяснява Писанието и започнали да посещават събранията на Изследователите на Библията в селото ни. Майка ми имаше непоклатима вяра в Йехова Бог и въпреки че беше неграмотна, говореше за вярванията си с другите при всяка възможност. За жалост, баща ми се съсредоточаваше върху чуждите недостатъци и постепенно спря да ходи на събранията.

Като малки, с братята и сестрите ми уважавахме Библията, но детските забавления отвличаха вниманието ни. Когато през 1939 г. Европа беше обхваната от Втората световна война, в селото ни стана нещо, което ни разтърси. Двайсетгодишният ни братовчед Николаос Псарас, който живееше наблизо и наскоро се беше покръстил, беше призован в армията. Той смело заяви пред военните: „Не мога да воювам, защото съм войник на Христос.“ Николаос беше изправен пред военен съд и осъден на 10 години затвор. Бяхме потресени!

За щастие, в началото на 1941 г. съюзническите войски за кратко влязоха в Гърция и Николаос беше освободен. Той се върна в Карица и по–големият ми брат Илияс го засипа с въпроси за Библията. Аз слушах разговорите им с голям интерес. С Илияс и най–малката ни сестра Евморфия започнахме да изучаваме Библията  и редовно посещавахме събранията на Свидетелите. Следващата година тримата се отдадохме на Йехова и се покръстихме. По–късно още четирима от братята и сестрите ни приеха истината.

През 1942 г. в сбора ни в Карица имаше 9 братя и сестри на възраст между 15 и 25 години. Знаехме, че ни очакват тежки изпитания, и искахме да засилим вярата си. Затова при всяка възможност се събирахме да изучаваме Библията, да пеем християнски песни и да се молим. Това наистина ни укрепи.

В края на Втората световна война гръцките комунисти се разбунтуваха срещу правителството, поставяйки началото на жестока гражданска война. Комунистическите партизани кръстосваха селата и принуждаваха хората да тръгнат с тях. Когато нахлуха в нашето село, ме отвлякоха заедно с още двама млади Свидетели — Антониос Цукарис и брат ми Илияс. Казахме им, че сме неутрални, но въпреки това те ни наредиха да вървим до планината Олимп на около 12 часа път.

После един командир ни разпредели в партизански отряд. Когато му обяснихме, че истинските християни не вдигат оръжие срещу ближните си, той се ядоса и ни отведе при един генерал. Повторихме същото пред генерала, а той ни нареди: „Тогава вземете муле и пренасяйте ранените до болницата.“

Отвърнахме: „Ами ако ни хванат военните? Няма ли да ни помислят за бунтовници?“ „Тогава доставяйте хляб на фронта“ — каза той. Ние попитахме: „А ако някой командир ни види с мулето и ни нареди да носим оръжие на фронта?“ Генералът потъна в размисъл. Накрая извика: „Със сигурност поне можете да гледате овце. Стойте в планината и пасете стадата.“

И така, докато наоколо бушуваше гражданска война, ние тримата решихме, че съвестта ни ни позволява да пасем овце. Година по–късно на Илияс, като на най–голям син, му беше позволено да се прибере у дома, за да се грижи за овдовялата ни майка. Антониос се разболя и беше освободен. Аз обаче останах в плен.

Междувременно армията започна да притиска комунистите. Тези, които ме държаха в плен, решиха да бягат през планините към съседна Албания. Близо до границата внезапно ни обградиха гръцки войници. Бунтовниците се изплашиха и избягаха. Скрих се зад едно паднало дърво и така се озовах в ситуацията, която описах в началото.

Когато казах на войниците, че съм бил пленник на комунистите, те ме заведоха за разпит във военния лагер близо до град Бер (древния библейски град Берия). Там ми наредиха да копая окопи за войниците. Тъй като отказах, командващият офицер ме изпрати в изгнание на ужасяващия остров Макронисос.

Пустият, безводен и изгарян от слънцето скалист остров Макронисос се намира до брега на Атика, на около 50 км от Атина. Той е дълъг 13 км и в най–широката си част достига около 2,5 км. Но от 1947 до 1958 г. на него бяха заточени повече от 100 000 души, в това число активни и заподозрени комунисти, бивши бойци на съпротивата и голям брой верни Свидетели на Йехова.

Когато пристигнах там в началото на 1949 г., затворниците бяха разделени в няколко лагера. Бях разпределен в по–слабо охраняван лагер с няколкостотин мъже. Около 40 души спяхме на земята в брезентова палатка, предназначена за 10 души. Пиехме мръсна вода и ядяхме основно леща и патладжани. Непрестанният вятър и прахолякът много ни измъчваха. Но поне не трябваше безкрайно да пренасяме камъни — садистично мъчение, което съсипваше физически и психически много от злощастните затворници.

Един ден, докато ходех по брега, срещнах няколко Свидетели от другите лагери. Толкова се радвахме да се видим! Събирахме се при всяка възможност, като внимавахме да не ни разкрият. Също така предпазливо проповядвахме на другите затворници, някои от които по–късно станаха Свидетели. Всичко това заедно с горещите молитви поддържаше духовността ни.

След 10 месеца на „превъзпитание“ военните решиха, че е време да облека военна униформа. Когато отказах, ме заведоха при коменданта на лагера. Дадох му лист, на който бях написал: „Искам да съм войник само на Христос.“ След като ме заплаши, той ме предаде на своя заместник — православен архиепископ във внушителни църковни одежди. Аз смело отговорих на въпросите му, позовавайки се на Писанието, и той извика ядосано: „Отведете го! Той е фанатик!“

На следващата сутрин войниците отново ми наредиха да облека военна униформа. Когато отказах, те ме биха с юмруци и дървена бухалка. След това ме заведоха в лазарета, за да потвърдят, че нямам нищо счупено, и накрая ме завлякоха обратно в палатката. Това се повтаряше всеки ден в продължение на два месеца.

Тъй като не предавах вярата си, ядосаните войници опитаха нещо ново. Завързаха ми ръцете зад гърба и започнаха безмилостно да удрят стъпалата ми с въжета. В непоносимата болка си припомних Исусовите думи: „Щастливи сте, когато хората ви укоряват, преследват ви ... Радвайте се и ликувайте, защото е голяма наградата ви на небесата, понеже така преследваха и пророците преди вас.“ (Мат. 5:11, 12) Това мъчение ми се стори като цяла вечност. Накрая изгубих съзнание.

Събудих се в ледена килия без хляб, вода и одеяло. Въпреки това изпитвах спокойствие. Както обещава Библията, „мирът от Бога пазеше сърцето и ума ми“. (Флп. 4:7) На следващия ден един великодушен войник ми даде хляб, вода и връхна дреха. Друг войник ми даде своите дажби. В тези, както и в много други моменти усещах, че Йехова се грижи за мене.

Властите ме смятаха за непоправим бунтовник и затова ме изправиха пред военен съд в Атина. Бях осъден на 3 години затвор на остров Ярос, който се намира на около 50 км източно от Макронисос.

Затворът на остров Ярос беше масивно здание от червени тухли, в което имаше повече от 5000 политически затворници. Заради неутралитета си, там заедно с мене бяха затворени още шестима Свидетели на Йехова. Въпреки че беше строго забранено, ние тайно се събирахме да изучаваме Библията. Дори редовно получавахме броеве на „Стражева кула“, тайно  внесени в лагера. Ние ги преписвахме и ги изучавахме.

Веднъж един пазач ни завари да изучаваме и конфискува литературата ни. После ни извикаха при заместник–началника. Очаквахме да удължат присъдите ни, но вместо това заместник–началникът каза: „Знаем кои сте и уважаваме позицията ви. Знаем, че можем да ви имаме доверие. Връщайте се на работа.“ Той дори даде на някои от нас по–лека работа. Сърцата ни преливаха от благодарност. Дори в затвора лоялността ни носеше възхвала на Йехова.

Нашата непоколебимост донесе и други хубави резултати. Тъй като виждаше доброто ни поведение, един затворник, който беше професор по математика, започна да ни задава въпроси за вярванията ни. Когато в началото на 1951 г. с другите братя бяхме освободени, той също беше освободен. По–късно този мъж се покръсти и стана целодневен проповедник.

След освобождаването си се върнах при семейството си в Карица. По–късно заедно с много мои сънародници емигрирах в Мелбърн, Австралия. Там се запознах с една прекрасна сестра на име Джанет. Оженихме се и възпитахме в истината един син и три дъщери.

Днес, макар и над 90–годишен, все още служа като старейшина. Понякога старите ми травми се обаждат и особено след като съм бил на служба, изпитвам болки в краката и на други места. Въпреки това все още съм решен да бъда „войник на Христос“. (2 Тим. 2:3)