КОГАТО бях на 12 години, осъзнах, че имам нещо ценно, което мога да дам на другите. Веднъж на конгрес един брат ме попита дали искам да проповядвам. Отговорих положително, въпреки че дотогава не бях излизал на служба. Отидохме в района и той ми даде няколко брошури за Божието Царство. После ми каза: „Ти посети хората от онази страна на улицата, а аз ще поема тази страна.“ Притеснено започнах да ходя от къща на къща и за моя изненада скоро раздадох всички брошури. Очевидно много хора искаха онова, което можех да им дам.

Роден съм през 1923 г. в Чатам (Кент, Англия) и израснах в свят, изпълнен с разочаровани хора. Голямата война не беше успяла да направи света по–добър. Родителите ми бяха разочаровани от баптистките свещеници, които бяха прекалено загрижени за собствените си интереси. Когато бях на 9, майка ми започна да посещава събранията на Международното сдружение на Изследователите на Библията, или Свидетелите на Йехова. Една от сестрите даваше детски уроци, основани на Библията и на книгата „Арфата на Бога“. Онова, което научавах, ми харесваше.

Като младеж много обичах да давам на хората надежда от Божието Слово. Макар че често проповядвах от къща на къща сам, излизах и с други и се учех от тях. Например веднъж когато с по–възрастен брат отивахме до района с велосипеди, се разминахме с един свещеник и аз казах: „Ето една коза.“ Братът слезе от колелото и предложи да седнем на един пън. Той ме попита: „Кой ти даде власт да отсъждаш кой е коза? Нека просто с радост да споделяме добрата новина с хората и да оставим съденето на Йехова.“ В онези години научих много за щастието, което идва от даването. (Мат. 25:31–33; Деян. 20:35)

Друг възрастен брат ме научи, че за да намираме щастие в даването, често трябва да издържаме търпеливо. Неговата съпруга не харесваше Свидетелите. Веднъж той ме покани в дома си за малка почерпка. Тя толкова се ядоса, че е бил на служба, че започна да хвърля пакетчета чай по нас. Вместо да я смъмри, той ведро прибра чая на мястото му. Търпението му беше възнаградено, когато години по–късно съпругата му се покръсти като Свидетелка на Йехова.

 Желанието ми да давам на другите надежда за бъдещето се засилваше и през март 1940 г. с майка ми се покръстихме в град Доувър. През септември 1939 г., когато бях на 16, Великобритания обяви война на Германия. През юни 1940 г. стоях на прага и гледах как хиляди травмирани войници преминаваха с камиони. Те бяха оцелели след битката в Дюнкерк. Не виждах никаква надежда в очите им и горях от желание да им кажа за Божието Царство. По–късно същата година започнаха бомбардировките над Великобритания. Всяка нощ наблюдавах прелитащите над нас ескадрили немски бомбардировачи. Свистяха бомби, чуваше се как падат и това увеличаваше ужаса. Когато излизахме на сутринта, виждахме цели райони от разрушени къщи. Все повече се убеждавах, че Божието Царство е единствената ми надежда за бъдещето.

През 1941 г. поех по път, който ми донесе много радост. Работех в Кралската корабостроителница в Чатам като чирак — завидна позиция с много предимства. Служителите на Йехова от дълго време съзнаваха, че християните не бива да воюват. Около 1941 г. започнахме да разбираме, че не трябва да участваме в производството на оръжия. (Йоан 18:36) Тъй като корабостроителницата произвеждаше подводници, реших да напусна работа и да започна целодневна служба. Първото ми назначение беше в Сайрънсестър, китно градче в местността Котсуолдс.

На 18 години бях хвърлен в затвора за девет месеца заради отказа си от военна служба. Когато затръшнаха вратата на килията и ме оставиха сам, чувството беше ужасно. Скоро обаче пазачите и затворниците започнаха да ме питат защо съм там и аз с радост им говорех за вярванията си.

След като бях освободен, ме поканиха да се присъединя към Ленард Смит * и заедно да проповядваме в различни градове в родното ни графство Кент. От 1944 г. нататък повече от хиляда безпилотни реактивни самолета, заредени догоре с експлозиви, се разбиха в Кент. Бяхме точно на пътя между окупираната от нацистите Европа и Лондон. Тези самолети бяха известни като летящи бомби. Това беше ужасяваща военна акция, тъй като в момента, в който вече не чувахме двигателя на самолета, както често се случваше, знаехме, че секунди по–късно  той ще падне и ще се взриви. По онова време водехме изучаване с едно петчленно семейство. Понякога сядахме под желязна маса, чието предназначение беше да ги предпази, ако къщата се срути. В крайна сметка цялото семейство се покръсти.

След войната две години служих като пионер в южна Ирландия. Нямахме представа колко различна беше Ирландия от Англия. Ходехме от къща на къща да търсим подслон, като казвахме, че сме мисионери, и предлагахме нашите списания на улицата. Колко глупаво от наша страна да правим това в тази католическа държава! Когато един мъж заплаши да ни нападне, аз се оплаках на един полицай, който отвърна: „А вие какво очаквате?“ Не осъзнавахме каква власт имаха свещениците. Заради тях хора губеха работата си, ако приемеха нашите книги, а нас ни гонеха от квартирите ни.

Скоро разбрахме, че като пристигнем на ново място, е най–добре да пътуваме далече от квартирата ни и да проповядваме само там, където свещеникът е друг. Най–накрая посещавахме хората, които живееха близо до нас. В Килкени изучавахме с млад мъж три пъти седмично въпреки заплахите на агресивни тълпи. Много ми харесваше да уча другите на библейските истини и затова реших да подам молба за Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“.

След петмесечното обучение в щата Ню Йорк четирима от нашия клас бяхме назначени на малките острови в Карибско море. През ноември 1948 г. напуснахме Ню Йорк и се качихме на 18–метровата шхуна „Сибия“. Никога преди това не бях плавал по море и бях много развълнуван. Сред нас беше Гъст Маки, опитен капитан на кораб. Той ни научи на някои основни неща в мореплаването, като как да вдигаме и спускаме платната, да поддържаме курса според компаса и да лавираме спрямо вятъра. Гъст умело управляваше плавателния ни съд в продължение на 30 дни през опасни бури, докато не достигнахме Бахамските острови.

След като няколко месеца проповядвахме на по–малките Бахамски острови, се отправихме към Подветрените и Наветрените острови, простиращи се на територия от около 800 км, започвайки от Вирджинските острови, които са в близост до Пуерто Рико, и стигайки почти до Тринидад. В продължение на пет години проповядвахме основно на отдалечени острови, където нямаше Свидетели. Понякога със седмици не можехме да изпращаме или да получаваме писма. Но бяхме толкова щастливи да проповядваме словото на Йехова по островите! (Йер. 31:10)

Когато акостирахме на някое пристанище, присъствието ни причиняваше вълнение сред местните жители, които се събираха, за да разберат кои сме. Някои от тях никога не бяха виждали шхуна или бял човек. Островитяните бяха дружелюбни религиозни хора, които добре познаваха Библията. Те често ни даваха прясна риба, авокадо и фъстъци. На малкия ни плавателен съд нямаше много място за спане, готвене и пране на дрехи, но се справяхме.

Гребяхме до брега и през целия ден посещавахме хората. Казвахме им, че ще има библейска  лекция. Привечер биехме звънеца на кораба. Беше прекрасно да наблюдаваме как хората се стичат. Техните газени лампи бяха като блещукащи звезди, които се спускаха по склоновете. Понякога идваха стотици хора, оставаха до късно и задаваха въпроси. Харесваше им да пеят, затова печатахме текста на някои песни на Царството и им ги раздавахме. Ние четиримата давахме най–доброто от себе си в пеенето, хората се присъединяваха към нас и гласовете им звучаха така хармонично и красиво. Бяха много хубави времена!

След като провеждахме библейско изучаване, някои от изучаващите ни придружаваха до следващото семейство, което трябваше да посетим, за да се присъединят към тяхното изучаване. Тъй като прекарвахме само няколко седмици на едно място, често молехме онези, които проявяваха най–силен интерес, да изучават с другите, докато се върнем. Беше чудесно да видим колко сериозно някои от тях приемаха задачата си.

Днес много от тези острови са оживени туристически курорти, но тогава бяха спокойни места с тюркоазени лагуни, красиви плажове и палмови дървета. Обикновено плавахме нощем. Делфините игриво плуваха край лодката ни и единственото, което чувахме, беше как носът ѝ пори вълните. Луната осияваше спокойната вода и оставяше сребриста диря на хоризонта.

След като пет години проповядвахме на островите, отплавахме към Пуерто Рико, за да сменим шхуната с моторна лодка. Когато пристигнахме, се запознах с една красива мисионерка на име Максин Бойд и се влюбих в нея. Тя беше пламенна проповедничка на добрата новина още от детството си. Максин беше служила като мисионерка в Доминиканската република, преди католическото правителство да я изгони от страната през 1950 г. Като член на екипажа на лодка, имах разрешение да остана в Пуерто Рико само един месец. Скоро щях да отплавам за островите и нямаше да се върна няколко години. Затова си казах: „Роналд, ако искаш това момиче, трябва да действаш бързо.“ След три седмици ѝ предложих брак, а след шест седмици се оженихме. С Максин ни назначиха като мисионери в Пуерто Рико и така и не се качих на новата лодка.

През 1956 г. започнахме да участваме в пътуващата служба. Доста от братята бяха бедни, но много ни харесваше да ги посещаваме. Например в селцето Потала Пастильо имаше две семейства с много деца и аз често им свирех на флейта. Веднъж попитах едно от момиченцата, Илда, дали иска да излезе с нас на служба. Тя каза: „Искам, но не мога. Нямам обувки.“ Купихме ѝ обувки и тя дойде да проповядва с нас. Години по–късно, през 1972 г., когато с Максин бяхме на посещение в бруклинския Бетел, срещнахме една сестра, която тъкмо беше завършила училището Гилеад и скоро щеше да замине за Еквадор, където я бяха назначили. Тя ни попита: „Помните ли ме? Аз съм малкото момиче от Пастильо, което нямаше обувки.“ Беше Илда! Много се зарадвахме и не можахме да сдържим сълзите си!

През 1960 г. ни помолиха да служим в клона в Пуерто Рико — малка двуетажна къща в Сантурсе (Сан Хуан). В началото заедно с Ленарт Джонсън вършехме повечето работа. Той и съпругата му бяха първите Свидетели на Йехова в Доминиканската република и бяха пристигнали в Пуерто Рико през 1957 г. По–късно Максин подготвяше списанията за абонаментите, които надхвърляха хиляда на седмица. Много ѝ харесваше да прави това, тъй като мислеше за всички тези хора, които получаваха духовна храна.

Радвам се да служа в Бетел, защото животът там е съсредоточен върху даването. Но той си има и своите предизвикателства. Например по време на първия международен конгрес в Пуерто Рико през 1967 г. бях много притеснен заради голямата отговорност, която носех. Нейтън Нор, който тогава беше начело на организацията, дойде в Пуерто Рико. Той беше решил, че не съм уредил транспорт за гостуващите мисионери, въпреки че го бях направил. Затова строго ме посъветва да съм по–организиран и каза, че е разочарован от мене. Не исках да споря с него, но за известно време бях разстроен и се чувствах несправедливо обвинен. Въпреки това следващия път, когато с Максин видяхме брат Нор, той  ни покани в стаята си и ни приготви вкусна храна.

Докато служехме в Пуерто Рико, няколко пъти посетихме семейството ми в Англия. Баща ми не прие истината, когато майка ми и аз станахме Свидетели. Но когато докладчици от Бетел идваха на посещение, тя често ги канеше да отседнат вкъщи. Баща ми видя колко смирени са тези бетелови надзорници за разлика от свещениците, които от години го отвращаваха. В крайна сметка през 1962 г. той се покръсти като Свидетел на Йехова.

Скъпата ми съпруга Максин почина през 2011 г. С нетърпение очаквам да я видя отново при възкресението. Тази мисъл ми носи радост. По време на 58–те ни години заедно с Максин видяхме народа на Йехова в Пуерто Рико да се увеличава от около 650 Свидетели до 26 000! По–късно, през 2013 г., клонът в Пуерто Рико беше слят с клона в САЩ и аз бях назначен да служа в Уолкил (Ню Йорк). След 60 години на острова се чувствах толкова пуерториканец, колкото характерната за страната малка дървесна жаба, която на свечеряване пее своята красива песен. Беше време обаче да продължа напред.

Все още с радост служа на Бога в Бетел. Сега съм на повече от 90 години и работата ми е да насърчавам членовете на бетеловото семейство, като духовен пастир. Според сведенията съм посетил над 600 души, откакто съм в Уолкил. С някои обсъждаме лични или семейни проблеми. Други питат как да имат успех в бетеловата си служба. Онези, които са женени отскоро, търсят съвети за брака. А други получават назначение в проповедния район. Слушам внимателно всички, с които говоря, и когато е подходящо, им казвам: „‘Бог обича онзи, който дава с радост.’ Затова се радвайте в работата, която вършите. Тя е за Йехова.“ (2 Кор. 9:7)

В Бетел, както и на други места, може да е трудно да си щастлив, затова трябва да се съсредоточаваш върху важността на онова, което правиш. Всяка работа в Бетел е свята служба. Тя подкрепя „верния и разумен роб“ в задачата му да осигурява духовна храна за световното ни братство. (Мат. 24:45) Където и да служим на Йехова, имаме възможности да го възхваляваме. Нека се наслаждаваме на работата, която той ни възлага, защото „Бог обича онзи, който дава с радост“.